Владо Черноземски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Владо Черноземски
български революционер
Роден
Починал
9 октомври 1934 г. (36 г.)
ПартияВътрешна македонска революционна организация (1922 г.)
Владо Черноземски в Общомедия

Величко Димитров Керин, известен с псевдонимите си Владо Георгиев Черноземски, Владо Димитров Черноземски и Владо Шофьора[1], е български революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация, известен като убиеца на крал Александър I Караджорджевич.

Черноземски е известен атентатор[2][3][4][5][6][7][8], привърженик на тактиката на терористични атаки, характерна през онзи период за организацията.[9][10][11][12][13][14] Остава в историята като изпълнител на атентата в Марсилия срещу краля на Югославия Александър I Караджорджевич през 1934 г. Вероятно Владо Черноземски избира псевдонима си Петър Келеман по името на терориста от ВМОРО Спиро Килиманов[15].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Владо Черноземски е роден през 1897 година в семейството на Димитър Керин и Риса Балтаджиева от чепинското село Каменица, днес квартал на Велинград. Родителите му са местни селяни, но родовите им корени са в Разлога. Завършва третокласно образование в родното си село. През 1911 година майка му почива. Като млад има склонност към алкохола, но по-късно става пълен въздържател и вегетарианец. Величко служи като войник първоначално в Пловдив. Участва и в Първата световна война, като служи в инженерните войски. Уволнява се през 1919 г. Година по-късно се жени. Работи като шофьор и часовникар. През 1923 се ражда дъщеря му Латинка. През 1925 се развежда. По-късно се жени отново и живее в София до 1932, когато изчезва от България и следите му се губят. Черноземски е идентифициран през 1934 г. след ексхумация на трупа на дотогава неизвестния атентатор от Марсилия.

Революционна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Владо Черноземски става член на ВМРО през 1922 и се включва в четата на войводата Иван Бърльо. Именно тогава тръгва и легендата за щипския произход на Владо Шофьора, наричан така заради краткотрайната му работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове.

В началото на 1920-те години Черноземски се преселва в Банско, където изпълнява задачи на възстановената от Тодор Александров македонска освободителна организация. През 1923 – 1924 г. е в четата на Траян Лакавишки. Като четник действа в Щипско, Кочанско и Радовишко. Участва в общо над 15 престрелки с полиция и жандармерия в Югославия. Става известен като един от най-добрите стрелци в организацията, смел, хладнокръвен и дисциплиниран човек.

Лакавишката чета на Траян Лакавишки, втори от ляво е Владо Черноземски

През 1924 г. Тодор Александров го призовава в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на специални задачи. Смъртта на Александров през същата година, обаче отприщва поредица от убийства и разчистване на сметки сред македонската емиграция в София.

Владо Черноземски в усташка униформа в Янка Пуста, Унгария.

Атентатор на ВМРО[редактиране | редактиране на кода]

Новото ръководсто на ВМРО, начело с Иван Михайлов възлага на Владо убийството на народния представител от БКП и бивш деец на ВМРО Димо Хаджидимов. През 1924 г. Софийски окръжен съд го осъжда на смърт чрез обесване, но присъдата не е изпълнена, а през 1925 г. Черноземски бяга от конвоиращите го полицаи. Готовността за саможертва в името на каузата при него граничи с фанатизъм. През 1927 година е изявил готовност да организира атентат в заседателната зала на Обществото на народите, като се самовзриви, за да обърне внимание на Световната организация върху съдбата на македонските българи, но неговото предложение не било прието [16][17] През 1930 г. убива и друг функционер на ВМРО по поръчка на Михайлов, с когото става много близък – бившият член на Задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски. Заловен и осъден на доживотен затвор, той е амнистиран и освободен през 1932 г.[18]

Междувременно, през 1929 г. в България по покана на Националния комитет на македонските емигрантски организации е д-р Анте Павелич. По време на това посещение той се среща с Иван Михайлов и сключва споразумение с ЦК на ВМРО за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия.

Терорист № 1 в Европа[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Марсилски атентат
Автоматичният пистолет Маузер с който Владо Черноземски убива сръбския крал Александър I в Марсилия
Свещеник Георги Николов с членове на МПО „Владо Черноземски“ в Уиндзор, Онтарио, 1936 г.
Паметна плоча в родната му Каменица
Главната улица на Каменица – „Владо Черноземски“

Факт е, че след освобождаването си от затвора през 1932 г. Владо изчезва. Той тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор-терорист в специалния лагер на Усташа в Борготаро,[19] а след това е изпратен за инструктор-терорист в базата им в Унгария, Янка Пуста.[20] Най-голямата планирана акция на усташите е бил атентата срещу сръбския крал Александър. Според първоначалния замисъл той е само инструктор на бойната група. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия, след като преценява, че хърватите психологически не са в състояние да осъществят акцията и тя е пред провал, Владо Черноземски поема инициативата. Той лично прострелва смъртоносно краля на Югославия Александър I Караджорджевич, като убива или ранява и част от придружаващите го официални лица, включително френския министър на външните работи Луи Барту.[21] Ранен тежко от полицията и ритан от тълпата, той е откаран в полицейски участък, където е подложен на разпит. Умира същата вечер, без да издаде нищо. Идентифициран е впоследствие по татуираните на ръката му изображение на череп с пресечени кости и надпис под тях В.М.Р.О. Погребан е на неизвестно място в запечатан ковчег в гробището „Св. Петър“,[22] като на погребението присъствали само двама детективи и гробари.

По този повод Черноземски е смятан за най-опасния терорист в Европа по онова време.[23][24] Следва да се отбележи, че политическото определение тероризъм тогава е използвано предимно от някои антибългарски среди.[25][26] Все пак определението „терористична дейност“ за действията на Черноземски се потвърждава от чужди специалисти по Македонския въпрос и научни публикации на БАН.[27][28][29]

След края на Втората световна война се твърди, че атентатът е организиран от Абвера като част от операция „Тевтонски меч“. Главен координатор на операцията е помощникът на германския военен аташе в Париж – капитанът от Генералния щаб – Ханс Шпайдел, който след Втората световна война е главнокомандващ Сухопътните сили на НАТО в Централна Европа. За изпълнители на операцията са били определени Усташа.

Балистичният доклад за куршумите, открити в автомобила, в който е извършен атентатът, е изготвен през 1935 г., но не е на разположение на обществеността до 1974 г. Той разкрива, че министър Барту е бил убит от куршум с калибър, използван тогава от френската полиция.[30]

На името на Владо Черноземски днес са наименувани улици в Благоевград и Велинград. На него е наречена младежката революционна организация ВМРО „Владо Черноземски“ и дружества на МПО в Канада (Македонска патриотична организация „Владо Черноземски“ (Уиндзор)) и Австралия (Македонска патриотична организация „Владо Черноземски“ (Шепъртън)).[31]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 20, 24, 77, 106.
  2. ↑ Историската политика и историските "ремек-дела” во Македонија пред и по 1991 Стефан Троебст, Лајпциг Архив на оригинала от 2010-07-26 в Wayback Machine.
  3. ↑ Виолета Ачкоска и Никола Жежов, „Предавствата и атентатите во македонската историја“. Издателство Макавеј, Скопје, 2003
  4. ↑ Борис Гърдев. „Марсилският атентат сваля правителството на Кимон Георгиев“ Литернет, 6 септември 2003, Бр. 9 (46)
  5. ↑ „Сръбскиятъ краль убитъ!“, The Macedonian Tribune, Vol. VIII, Number 399, October 11, 1934
  6. ↑ „Пълни подробности по убийството на сръбския краль Александъръ“, The Macedonian Tribune, Vol. VIII, Number 101, October 25, 1934
  7. ↑ Митре Стаменов. „Атентатът в Марсилия. Владо Черноземски. Живот, отдаден на Македония“, София, 1993.
  8. ↑ Георги Данаилов. „Доколкото си спомням“
  9. ↑ Decades of Crisis: Central and Eastern Europe Before World War II by Tibor Iván Berend, University of California Press, 1998, Page 329: ...Ideological similarities and the goal of destroying Yugoslavia provided basis for co-operation between Pavelic's party and the IMRO (Inner Macedonian Revolutionary Organization), a Bulgarian right-wing terrorist organization...
  10. ↑ Collier's Encyclopedia, with Bibliography and Index by William Darrach Halsey, Emanuel Friedman P.F. Collier 1986, page 725: ...Operatives of the Macedonian terrorist organization IMRO assassinated Stamboliski's close adviser Alexander Dimitrov...
  11. ↑ The Turning Point: The Assassination of Louis Barthou and King Alexander I of Yugoslavia by Allen Roberts, St. Martin's Press 1970, page 35: ...Pavelich had had many conferences with the leaders of the IMRO, a Macedonian terrorist organization also subsidized by Italy. IMRO bands staged many raids...
  12. ↑ A History of Fascism, 1914 – 1945 by Stanley G. Payne, Routledge 1996, page 406: ...Pavelic and his followers eventually decided to strike down the head of state. In collusion with IMRO, the Macedonian terrorist organization, three Ustashi agents were the direct accomplices of the IMRO assassins who murdered King Alexander and the French foreign minister in Marseilles in October 1934...
  13. ↑ No End to War: Terrorism in the Twenty-First by Walter Laqueur, Continuum International Publishing Group 2004, page 20: ...Hovever, the Balkans have a long tradition of terrorism in which the Macedonian Revolutionary Organization (IMRO) played a leading role as well as Croat Ustasha...
  14. ↑ fHistory of the Balkans by Barbara Jelavich, Cambridge University Press 1983, page 208: ...With the assistance of the army and the moderate wing of IMRO, the government was able to disband the terrorist organization; its leader, Ivan Mihailov fled...
  15. ↑ Архив на Александър I Караджорджевич, Исторически архив Ниш, архив на оригинала от 10 ноември 2013, https://web.archive.org/web/20131110182036/http://www.arhivnis.co.rs/cirilica/idelatnost/br%202/ccuvajtejug.htm#_ftn33, посетен на 11 август 2011 
  16. ↑ Билярски, Цочо. Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса. Издателство Св. Климент Охридски, 2006. ISBN 978-954-9384-07-9. с. 198.
  17. ↑ Георги Марков. „Марсилския атентат през 1934 г.“, Сп. Исторически преглед, кн. 1/1987
  18. ↑ Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 256 – 260.
  19. ↑ Камбаните бият сами: Насилие и политика в България 1919 – 1947, Автор Георги Георгиев Марков, Издател „Св. Георги Победоносец“, 1994, стр. 108.
  20. ↑ Istoricheski pregled, т. 44, № 7 – 12 – 1988, Bŭlgarsko istorichesko druzhestvo, Institut za istoria, Bŭlgarska akademia na naukite, стр. 94.
  21. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 522.
  22. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 373.
  23. ↑ Алманах „България 20 век“, Издателство „Труд“, 2000. ISBN 954-528-146-4, колектив, стр. 1127.
  24. ↑ Гаджев, Иван. История на българската емиграция в Северна Америка : поглед отвътре. Т. 1 : 1860-1944. Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, 2003. ISBN 954-9943-44-5. с. 259.
  25. ↑ Иван Михайлов. „Quo Vadis, Bulgaria?“. Печатница „Македонска Трибуна“, Индианаполисъ, Индиана, САЩ, 1993
  26. ↑ Иван Михайлов. „Накъде вървиш Българио“. ИК Витатон, Пещера, 1996
  27. ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 162.
  28. ↑ Balkan Background, Автор Bernard Newman, Издател READ BOOKS, 2007, ISBN 1-4067-5374-2, стр. 63
  29. ↑ Антони Гиза. БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС. IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ. 7. ТЕЧЕНИЯТА ВЪВ ВМРО СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
  30. ↑ Jacques de Launay, Les grandes controverses de l'histoire contemporaine 1914 – 1945, Suisse, Edito-Service Histoire Secrete de Notre Temps,‎ 1974, 568 p.
  31. ↑ Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК „Знание“, София, 1998, стр.310.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Владо_Черноземски&oldid=12190902“.